РЕКЛАМАТА ЧЕТЕ РЕКЛАМА

Човечество, спри да въздишаш,
скрий лицемерните сълзи!
Човек не ни е брат, а зид,
на който се лепят афиши.
( Атанас Далчев, „Носачи на реклама“, 1934 г.)

Есе


Човекът е измислил рекламата, за да продава и купува необходимости. Рекламират се манипулативно онези неща, които хората трябва „да си купят“, за да подобрят живота си. Чрез масовия процес на оповестяване хората научаваме за сензационни лекoве, препарати, храни, за всякакви новости. Няма как да си ги купим, ако не знаем за тяхното съществуване, няма как да научаваме за тях ако не е рекламата. Тя продава тези продукти, но е просто средството, чрез което това се случва. Човекът е този, на когото принадлежат идеите и заслугите на рекламата. Понякога в стремежа си да увеличи тези материални блага, той намалява останалите-менталните богатства.
Получава се изтичане на съществени качества, непредметни ценности.

Човечеството (не само в Далчевото стихотворение) не спира да въздиша лицемерно по обезличаването на човешкото. Защото и тези, които въздишат, и онези, за които са отправени престорените сантименти, са загубили самоличността си. В свят, изграден от фалшиви реклами, всичко е реклама и е фалшиво. Човекът измислил уж успешен начин, подобряващ всекидневието му, а се оказва, че именно той е превърнал всичко в скучно всекидневие и фалш.

Защо ли е лицемерен човекът? Може би това е поредната поредната реклама, поредната маска, която трябва да заблуди или убеди хората. Трява да ги излъже, че всичко е наред, вместо да им помогне да се озъзнаят. Необходимо е да си голям актъор, щом можеш да манипулираш и със сълзи. Да можеш да рекламираш съпричастие, да си „носач на реклама“.В такъв си се превърнал ти, който сам си измислил как да стане това.

В някои случаи човешките продукти надминават способностите на създателя си. Първоначалните намерения се оказват само основа, надкоято се надграждат и натрупват човешки жертви. Да загубиш способността си да владееш случващото се, да се уеднаквиш с ъс сектантските принципи на тълпата, да загубиш смисъла на живота си (кой какъвто го разбира), значи да не живеешА когато не живееш не си човек, вече си само реклама. „Реклама да чете реклама“ . Светът, който си съградил, се състои от посланията на човека зид. Този човек е предмет ограда, която разделя и себе си, и другите от истинския живот, в който всеки решава сам, в който рекламата не е промила човешките мозъци. Липсват каквито и да е добродетели у него – няма съпричастие към ближния. „Човек не ни е брат, а зид“ изразява точно тази идея за отчуждението и безразличието, което е обсебило всичко. Това са последиците от рекламирането на изкуствените стандарти. Такива са „постиженията на тълпата“. Свят, в който, както казва Валери Петров, не човекът включва телевизора, а телевизорът включва човека. И свят, в който, според убежденията на поета философ, „на човека се лепят афиши“.

И затова носачите са на рекламата, принадлежат й, вместо да е обратното. Тук рекламата е лоша, напук на твърдението, че няма лоша реклама. Асимилира човешкото. Всеки един, когото е обезличила, се е превърнал просто в една тухла от големия зид. Този зид и е необходим, на него се показват посланията. Хората не са важни. Дотолкова са необходими, колкото да поддърдат зида да не падне.

Какво ли ще се случи, ако няма повече жертви, на кого ще въздейства тогава рекламата? Когато всички станат еднакви ,няма да има различни. Има надежда за спасение, пълното унифициране не е настъпило. Тъкмо по този въпрос ни призовава да помислим Далчев. Другите вече са тухли, ние обаче още не четем само реклами. Човечеството се състои от всички нас, истински и фалшиви, устойчиви и манипулируеми, то не може да напреднебез помощта на всички. Или поне не така бързо и безпроблемно.Всичко е бавене и губене - от създаването на рекламата - до осъзнаването на нейната безмисленост. Едни тъкмо излизат от клопките на рекламата, а други влизат. Може би „реклама“ е просто едно събирателно наименование на пречките, които сами си създаваме. Но дава и опит, който ни е необходим занапред, към следващата реклама. Там, където трябва да се спрем и да почакаме идващите зад нас. Човек напредва отегчително бавно сам, но поне напредва...

(Текстът е написан от мен, в дванайсти клас, Езикова гимназия „Н. Вапцаров“, Шумен)

В памет на Милорад Павич

Някои откъси от книгата му "Вътрешната страна на вятъра", които искам, но не мога да коментирам:

"Той беше половината от нещо. Силна,красива и талантлива половина от нещо, което може би беше по-силно, по-голямо и по-красиво от него. Беше следователно чаровната половина от нещо величествено и непостижимо. А тя, тя беше цялостна личност. Малка, неориентирана, не особено хармонична цялост, но цялост..."

"Съществува различна любов. Една може да се набоде само с вилица, друга се яде с ръка като скариди, трета трябва да се реже с нож, за да не се задавиш, а има и толкова чорбалива любов,че само лъжица може да ти помогне. Или пък се бере като ябълката, която е откъснал Адам."

"Всички ние сме зидари, ала ни е даден особен мрамор за зидане: часове, дни и години,а сънят и виното са хоросанът. И тежко на този, комуто ръждата изяжда златото в кесията и нощите изяждат дните му. Ще зида никое време.

ПИС (к)А МИ !

Там идва, там...Посяга, протяга, помага.
Малко време за себе си, пък много безвремие за никого.

Не звучи добре, ама нищо. Все някой трябва да го каже.

Малката с палката от себе си бяга. Пак до себе си да добяга.
Пенчо Славейков или 'this is the end, my only friend, the end?Кой каквото си мърмори по улицата.
Искам да свиря на флейта, не да не свиря на флейта!
Днес ми е ден за разход (К) и и помежду тях малко пис (К)ане. Мда, това К много работа върши. Онова дето го боли главата, много го боли главата. Лошото е, че онова с главата, оная, дето го боли, съм аз. Аз, дето ме боли оная. Боли, боли, ама колко да боли..

Моля те, кажи, че при теб е хубаво! За да знам, че ме разбираш наистина.

Стъмва се, тук става мрачно, хора притичват след кучетата (си).
„К'во рисуваш?“ - ми изкара акъла току-що един.
„'Ми..нищо не рисувам“-продължих да пиша аз.
И спрях да пиша аз.

КОПЧЕТО

.Тъй е то свободата .Да отидеш до магазина с последните стотинки за бира. Глътка, утеха, да не му мислиш много, кралимарковски смело, отпиваш, разбираш, че е прекрасно да има копчета. Да пък, копчета. Имаме си ги насякъде:
. дреха-копче
. чанта-копче
. микрофон-копче
. дистанционно-копче
. асансъор-копче
. кафе-копче
. пари-копче
мозък-копче
. Бира-копче не можеш така лесно да го натиснеш, да тръгне и толкоз. Да си призная, не знам има ли бира-копче, някой виждал ли е?
...Ами свобода-копче , дето „копче не можеш й кажеш“?

. Добрите копчета са си само копчета и толкоз, не бутони, които често наричаме копчета. Усложняваме си каквото можем, улесняваме каквото имаме... Копче-платмасово кръгло нещо с две дупки по средата, “да свързва двата края.“... на нещо си.

. Бях много малка като заобичах копче, баба ми шиеше всеки път по едно копче-прозрение някъде. Тези мозък-копчета, ей! Натискат,натискат,натискат...

Пък не сме един за друг. А за някой друг.

.И кръгла точка-копче за край ◙