Страхил отива в гората не да бере страх.
Иска да набере горски теменуги, за подарък, но не предполага, че онази огромна кафява мечка ще го изгледа така. Не че е страхлив, даже по пътя към гората се сеща за познатата поговорка- там за страха, мечката и гората...
Няма как – страх го е. Като се уплашиш, не си мислиш: „няма страшно“. Едно си представяш, друго ти се случва. Формулираш си в главата нещо ясничко, простичко, но идва мечката и разваля всичко.
А гората? Всъщност гората чия е? На човека или на мечката? И, въобще, какво се случва, когато се страхуваш от мечка в гората? После ще стане ясно. Сега- страх.
Така значи, страх. Кара ума ти да измисля това, което не искаш, а очите-да го виждат. Страхил вижда мечка.
Страхува се. Застанал, не мръдва, страхът не го пуска. Разтреперил го е, размекнал е краката, ръцете, мозъка му. Разтопил е смелостта му, вкаменил е разсъдъка му – лошо... И името му даже се страхува, нищо че е име на воевода. То това с човека и името е ясно. Човек прави неща, после им дава имена, прави други човеци, и на тях имена и така. Пък като ти дадат нещо с име можеш каквото си поискаш да му направиш. Ето- Страхил се страхува в гората. На всичкото отгоре някой нещастен шегобиец поставил табелка на едно дърво- „Надежда тука всяка оставете!“. Добре, че Страхил не я видя. Защото е влюбен в Надежда. Цветята щяха да са за нея. Свежа горска изненада за новата им квартира, цветя-разходка, цветя-букет от чувства...
Страхил иска да я няма мечката, за да се прибере в града. Страхът иска Страхил, мечката – също, Страхил иска надежда. Няма Надежда, няма и надежда! „На страха очите са големи“, Страхиловите- и те. Бадемово-кафяви, виждат всичко, дори несъществуващи мечки. Очите му се събират от страх в една гледна точка, но оттам нищо не се вижда...Всичко е скрито на тъмно, в главата му.
И мечката е там. А в Страхиловата глава няма място за мечки. Те са големи, неудобни, много лошо ръмжат, пречат му да спи, да мисли даже. Да, тежат му, не, ще му се пръсне мозъкът, за да няма повече какво да пият. Няма място за Надежда от тази мечка, Страхил трябва да я изгони, за да му е широко в душата, а също и в главата.
Мечката е всичко, дето му пречи да е щастлив, свободен, уверен, смел, безстрашен, откровен. Мечката е СТРАХ.
И Страхил се страхува да каже "не" на страха.
Страхува се, че, ако не набере цветя, Надежда ще му каже : „НЕ!“. Страх го е от това НЕ, от всички НЕ-та, които са едни и същи копеленца, стискат те за гърлото, хващат ти думичките и не ги пускат да излизат оттам, чува се само страх.
СТРАХотNO.
Страхил иска да махне всички ГЛАВни букви от главата си, да стане страхотно.
И чува мелодия вътре, в себе си( за да не казвам, че си пуска плейъра). Тя поизбутва мечката, настани се удобно в главата му, протегна се и извърши чудеса. Успокои Страхил, вдъхва му кураж и сила да удари един тежък шамар на страха. Мечката ли? Ами тя отива да си търси друг Страхил в гората. То нали страхиловци много и навсякъде ще се намерят...
Цветята стават безстрашно достъпни за Страхил, става светло като петно от майонеза, но не такова петно като тези страшните, дето Страхил току-що изчисти от себе си. А красиво петно.
Като думите, за които Страхил се сеща навреме. От малък си ги повтаря, радва се като ги чуе, пее си ги пред близки хора. Те са част от песен, която пък е част от една идеология. Връщат го при Надежда.
Като стана на въпрос, пропуснах да се представя. Знам, прави се в началото, но нищо. Тук му е мястото.
Надежда, приятно ми е!
Да, аз съм. Стахил дойде с букет теменуги в ръка и ме помоли да напиша за финал следното:
Страх ме е, когато нямам сили да летя,
страх ме е да бъда сам във подлата игра...
