Доскоро,
Драги,
До Друг Ден.
Довиждане!
До Днес?
Дори Дотолкова Дотогава. Досега, Дотук!
Догасва Достойнството, Донякъде Доловимо.
Доверието Довърши Доброто.
Докрай Доказахме Достолепието...
Достатъчно.
събота, 17 април 2010 г.
петък, 16 април 2010 г.
петък, 9 април 2010 г.
ПРИЯТЕЛСТВОТО КЪДЕ Е
Измислено е: единственият начин да имаш приятел е да бъдеш приятел.
Който е безкористен приятел, е готов винаги за помощ в точния момент, честен е, толерантен, постоянен в думите и постъпките спрямо теб.
И като е такъв, безкористно му се доверяваш, вярваш, че няма да те прецака. Истинският приятел дава само искрени съвети, никога не мисли за собствено облагодетелстване от тях.
Вдъхва ти смелост и оптимизъм, ако случайно нещо си се запритеснил.
Хубаво е да има поне един такъв човек около теб, за да му споделяш всичко, което те прави щастлив или нещастен, да чувстваш, че уважението е взаимно, че и мълчанието никога не би ви било скучно заедно.
Има различни приятелства – вкъщи има приятелства, на улицата, по кафета, клубове и пейки, на масата, под масата, на думи и без думи, по планини, морета и полета се разхождат заедно също така.(и затова обичам природата и сред природата все повече и повече...)
Огледай се и скачай от прозореца, ама първо го затвори, изключвай ги вече тези фейс-б(окл)уци.
Истинските приятели
са ти купили вече бира,
щото ти пак нямаш пари
и не те заболяват очите
като ги погледаш 15 минути...
четвъртък, 11 февруари 2010 г.
Бъдете на светло!
Правим тези и други лампи по поръчка.
Използваме рециклирана хартия, от която си правим конструкциите.
Забавляваме се от сърце, радваме се, че вършим нещо практично, за да сме на светло:)
Бихме осъществили и Ваша собствена светлинна идея!
Ваня и Антон
vania1988@abv.bg
СКУЛПТУРА ОТ СЪРЦЕ И КАМЪК
"Няколко млади скулптора се събрахме, за да изживеем заедно зимата на 2009/2010 година. И, тъй като животът ни е дълбоко свързан със скулптурата, си намерихме уютно място, за да творим, за да сме живи. В ателието по каменоделие на Национална художествена академия всички сме свързани от една идея. Борим се с камъка и най- вече със себе си. Тази борба е красива. Тя е нашата свобода в живота,тя е изкуството, за което се борим. Скулптурите, които създаваме от сърце и камък, са нашето действие във време когато уж нищо не се случва..."
"СКУЛПТУРА ОТ СЪРЦЕ И КАМЪК" се случва от талантливи приятели и колеги вече в продължение на три месеца. Нещо повече от, така че не съвсем симпозиум, ателие, където редовно се прожектират любими филми и се готви, място, където можеш просто ей-така да отидеш и да погледаш как се правят идеи от сърце и камък, и какво ли още не...
ТУК е това, (на) което случихме досега.
http://www.shiloto.com/
"СКУЛПТУРА ОТ СЪРЦЕ И КАМЪК" се случва от талантливи приятели и колеги вече в продължение на три месеца. Нещо повече от, така че не съвсем симпозиум, ателие, където редовно се прожектират любими филми и се готви, място, където можеш просто ей-така да отидеш и да погледаш как се правят идеи от сърце и камък, и какво ли още не...
ТУК е това, (на) което случихме досега.
http://www.shiloto.com/
СТРАХотNo
Страхил отива в гората не да бере страх.
Иска да набере горски теменуги, за подарък, но не предполага, че онази огромна кафява мечка ще го изгледа така. Не че е страхлив, даже по пътя към гората се сеща за познатата поговорка- там за страха, мечката и гората...
Няма как – страх го е. Като се уплашиш, не си мислиш: „няма страшно“. Едно си представяш, друго ти се случва. Формулираш си в главата нещо ясничко, простичко, но идва мечката и разваля всичко.
А гората? Всъщност гората чия е? На човека или на мечката? И, въобще, какво се случва, когато се страхуваш от мечка в гората? После ще стане ясно. Сега- страх.
Така значи, страх. Кара ума ти да измисля това, което не искаш, а очите-да го виждат. Страхил вижда мечка.
Страхува се. Застанал, не мръдва, страхът не го пуска. Разтреперил го е, размекнал е краката, ръцете, мозъка му. Разтопил е смелостта му, вкаменил е разсъдъка му – лошо... И името му даже се страхува, нищо че е име на воевода. То това с човека и името е ясно. Човек прави неща, после им дава имена, прави други човеци, и на тях имена и така. Пък като ти дадат нещо с име можеш каквото си поискаш да му направиш. Ето- Страхил се страхува в гората. На всичкото отгоре някой нещастен шегобиец поставил табелка на едно дърво- „Надежда тука всяка оставете!“. Добре, че Страхил не я видя. Защото е влюбен в Надежда. Цветята щяха да са за нея. Свежа горска изненада за новата им квартира, цветя-разходка, цветя-букет от чувства...
Страхил иска да я няма мечката, за да се прибере в града. Страхът иска Страхил, мечката – също, Страхил иска надежда. Няма Надежда, няма и надежда! „На страха очите са големи“, Страхиловите- и те. Бадемово-кафяви, виждат всичко, дори несъществуващи мечки. Очите му се събират от страх в една гледна точка, но оттам нищо не се вижда...Всичко е скрито на тъмно, в главата му.
И мечката е там. А в Страхиловата глава няма място за мечки. Те са големи, неудобни, много лошо ръмжат, пречат му да спи, да мисли даже. Да, тежат му, не, ще му се пръсне мозъкът, за да няма повече какво да пият. Няма място за Надежда от тази мечка, Страхил трябва да я изгони, за да му е широко в душата, а също и в главата.
Мечката е всичко, дето му пречи да е щастлив, свободен, уверен, смел, безстрашен, откровен. Мечката е СТРАХ.
И Страхил се страхува да каже "не" на страха.
Страхува се, че, ако не набере цветя, Надежда ще му каже : „НЕ!“. Страх го е от това НЕ, от всички НЕ-та, които са едни и същи копеленца, стискат те за гърлото, хващат ти думичките и не ги пускат да излизат оттам, чува се само страх.
СТРАХотNO.
Страхил иска да махне всички ГЛАВни букви от главата си, да стане страхотно.
И чува мелодия вътре, в себе си( за да не казвам, че си пуска плейъра). Тя поизбутва мечката, настани се удобно в главата му, протегна се и извърши чудеса. Успокои Страхил, вдъхва му кураж и сила да удари един тежък шамар на страха. Мечката ли? Ами тя отива да си търси друг Страхил в гората. То нали страхиловци много и навсякъде ще се намерят...
Цветята стават безстрашно достъпни за Страхил, става светло като петно от майонеза, но не такова петно като тези страшните, дето Страхил току-що изчисти от себе си. А красиво петно.
Като думите, за които Страхил се сеща навреме. От малък си ги повтаря, радва се като ги чуе, пее си ги пред близки хора. Те са част от песен, която пък е част от една идеология. Връщат го при Надежда.
Като стана на въпрос, пропуснах да се представя. Знам, прави се в началото, но нищо. Тук му е мястото.
Надежда, приятно ми е!
Да, аз съм. Стахил дойде с букет теменуги в ръка и ме помоли да напиша за финал следното:
Страх ме е, когато нямам сили да летя,
страх ме е да бъда сам във подлата игра...
Иска да набере горски теменуги, за подарък, но не предполага, че онази огромна кафява мечка ще го изгледа така. Не че е страхлив, даже по пътя към гората се сеща за познатата поговорка- там за страха, мечката и гората...
Няма как – страх го е. Като се уплашиш, не си мислиш: „няма страшно“. Едно си представяш, друго ти се случва. Формулираш си в главата нещо ясничко, простичко, но идва мечката и разваля всичко.
А гората? Всъщност гората чия е? На човека или на мечката? И, въобще, какво се случва, когато се страхуваш от мечка в гората? После ще стане ясно. Сега- страх.
Така значи, страх. Кара ума ти да измисля това, което не искаш, а очите-да го виждат. Страхил вижда мечка.
Страхува се. Застанал, не мръдва, страхът не го пуска. Разтреперил го е, размекнал е краката, ръцете, мозъка му. Разтопил е смелостта му, вкаменил е разсъдъка му – лошо... И името му даже се страхува, нищо че е име на воевода. То това с човека и името е ясно. Човек прави неща, после им дава имена, прави други човеци, и на тях имена и така. Пък като ти дадат нещо с име можеш каквото си поискаш да му направиш. Ето- Страхил се страхува в гората. На всичкото отгоре някой нещастен шегобиец поставил табелка на едно дърво- „Надежда тука всяка оставете!“. Добре, че Страхил не я видя. Защото е влюбен в Надежда. Цветята щяха да са за нея. Свежа горска изненада за новата им квартира, цветя-разходка, цветя-букет от чувства...
Страхил иска да я няма мечката, за да се прибере в града. Страхът иска Страхил, мечката – също, Страхил иска надежда. Няма Надежда, няма и надежда! „На страха очите са големи“, Страхиловите- и те. Бадемово-кафяви, виждат всичко, дори несъществуващи мечки. Очите му се събират от страх в една гледна точка, но оттам нищо не се вижда...Всичко е скрито на тъмно, в главата му.
И мечката е там. А в Страхиловата глава няма място за мечки. Те са големи, неудобни, много лошо ръмжат, пречат му да спи, да мисли даже. Да, тежат му, не, ще му се пръсне мозъкът, за да няма повече какво да пият. Няма място за Надежда от тази мечка, Страхил трябва да я изгони, за да му е широко в душата, а също и в главата.
Мечката е всичко, дето му пречи да е щастлив, свободен, уверен, смел, безстрашен, откровен. Мечката е СТРАХ.
И Страхил се страхува да каже "не" на страха.
Страхува се, че, ако не набере цветя, Надежда ще му каже : „НЕ!“. Страх го е от това НЕ, от всички НЕ-та, които са едни и същи копеленца, стискат те за гърлото, хващат ти думичките и не ги пускат да излизат оттам, чува се само страх.
СТРАХотNO.
Страхил иска да махне всички ГЛАВни букви от главата си, да стане страхотно.
И чува мелодия вътре, в себе си( за да не казвам, че си пуска плейъра). Тя поизбутва мечката, настани се удобно в главата му, протегна се и извърши чудеса. Успокои Страхил, вдъхва му кураж и сила да удари един тежък шамар на страха. Мечката ли? Ами тя отива да си търси друг Страхил в гората. То нали страхиловци много и навсякъде ще се намерят...
Цветята стават безстрашно достъпни за Страхил, става светло като петно от майонеза, но не такова петно като тези страшните, дето Страхил току-що изчисти от себе си. А красиво петно.
Като думите, за които Страхил се сеща навреме. От малък си ги повтаря, радва се като ги чуе, пее си ги пред близки хора. Те са част от песен, която пък е част от една идеология. Връщат го при Надежда.
Като стана на въпрос, пропуснах да се представя. Знам, прави се в началото, но нищо. Тук му е мястото.
Надежда, приятно ми е!
Да, аз съм. Стахил дойде с букет теменуги в ръка и ме помоли да напиша за финал следното:
Страх ме е, когато нямам сили да летя,
страх ме е да бъда сам във подлата игра...
неделя, 27 декември 2009 г.
РЕКЛАМАТА ЧЕТЕ РЕКЛАМА
Човечество, спри да въздишаш,
скрий лицемерните сълзи!
Човек не ни е брат, а зид,
на който се лепят афиши.
( Атанас Далчев, „Носачи на реклама“, 1934 г.)
Есе
Човекът е измислил рекламата, за да продава и купува необходимости. Рекламират се манипулативно онези неща, които хората трябва „да си купят“, за да подобрят живота си. Чрез масовия процес на оповестяване хората научаваме за сензационни лекoве, препарати, храни, за всякакви новости. Няма как да си ги купим, ако не знаем за тяхното съществуване, няма как да научаваме за тях ако не е рекламата. Тя продава тези продукти, но е просто средството, чрез което това се случва. Човекът е този, на когото принадлежат идеите и заслугите на рекламата. Понякога в стремежа си да увеличи тези материални блага, той намалява останалите-менталните богатства.
Получава се изтичане на съществени качества, непредметни ценности.
Човечеството (не само в Далчевото стихотворение) не спира да въздиша лицемерно по обезличаването на човешкото. Защото и тези, които въздишат, и онези, за които са отправени престорените сантименти, са загубили самоличността си. В свят, изграден от фалшиви реклами, всичко е реклама и е фалшиво. Човекът измислил уж успешен начин, подобряващ всекидневието му, а се оказва, че именно той е превърнал всичко в скучно всекидневие и фалш.
Защо ли е лицемерен човекът? Може би това е поредната поредната реклама, поредната маска, която трябва да заблуди или убеди хората. Трява да ги излъже, че всичко е наред, вместо да им помогне да се озъзнаят. Необходимо е да си голям актъор, щом можеш да манипулираш и със сълзи. Да можеш да рекламираш съпричастие, да си „носач на реклама“.В такъв си се превърнал ти, който сам си измислил как да стане това.
В някои случаи човешките продукти надминават способностите на създателя си. Първоначалните намерения се оказват само основа, надкоято се надграждат и натрупват човешки жертви. Да загубиш способността си да владееш случващото се, да се уеднаквиш с ъс сектантските принципи на тълпата, да загубиш смисъла на живота си (кой какъвто го разбира), значи да не живеешА когато не живееш не си човек, вече си само реклама. „Реклама да чете реклама“ . Светът, който си съградил, се състои от посланията на човека зид. Този човек е предмет ограда, която разделя и себе си, и другите от истинския живот, в който всеки решава сам, в който рекламата не е промила човешките мозъци. Липсват каквито и да е добродетели у него – няма съпричастие към ближния. „Човек не ни е брат, а зид“ изразява точно тази идея за отчуждението и безразличието, което е обсебило всичко. Това са последиците от рекламирането на изкуствените стандарти. Такива са „постиженията на тълпата“. Свят, в който, както казва Валери Петров, не човекът включва телевизора, а телевизорът включва човека. И свят, в който, според убежденията на поета философ, „на човека се лепят афиши“.
И затова носачите са на рекламата, принадлежат й, вместо да е обратното. Тук рекламата е лоша, напук на твърдението, че няма лоша реклама. Асимилира човешкото. Всеки един, когото е обезличила, се е превърнал просто в една тухла от големия зид. Този зид и е необходим, на него се показват посланията. Хората не са важни. Дотолкова са необходими, колкото да поддърдат зида да не падне.
Какво ли ще се случи, ако няма повече жертви, на кого ще въздейства тогава рекламата? Когато всички станат еднакви ,няма да има различни. Има надежда за спасение, пълното унифициране не е настъпило. Тъкмо по този въпрос ни призовава да помислим Далчев. Другите вече са тухли, ние обаче още не четем само реклами. Човечеството се състои от всички нас, истински и фалшиви, устойчиви и манипулируеми, то не може да напреднебез помощта на всички. Или поне не така бързо и безпроблемно.Всичко е бавене и губене - от създаването на рекламата - до осъзнаването на нейната безмисленост. Едни тъкмо излизат от клопките на рекламата, а други влизат. Може би „реклама“ е просто едно събирателно наименование на пречките, които сами си създаваме. Но дава и опит, който ни е необходим занапред, към следващата реклама. Там, където трябва да се спрем и да почакаме идващите зад нас. Човек напредва отегчително бавно сам, но поне напредва...
(Текстът е написан от мен, в дванайсти клас, Езикова гимназия „Н. Вапцаров“, Шумен)
скрий лицемерните сълзи!
Човек не ни е брат, а зид,
на който се лепят афиши.
( Атанас Далчев, „Носачи на реклама“, 1934 г.)
Есе
Човекът е измислил рекламата, за да продава и купува необходимости. Рекламират се манипулативно онези неща, които хората трябва „да си купят“, за да подобрят живота си. Чрез масовия процес на оповестяване хората научаваме за сензационни лекoве, препарати, храни, за всякакви новости. Няма как да си ги купим, ако не знаем за тяхното съществуване, няма как да научаваме за тях ако не е рекламата. Тя продава тези продукти, но е просто средството, чрез което това се случва. Човекът е този, на когото принадлежат идеите и заслугите на рекламата. Понякога в стремежа си да увеличи тези материални блага, той намалява останалите-менталните богатства.
Получава се изтичане на съществени качества, непредметни ценности.
Човечеството (не само в Далчевото стихотворение) не спира да въздиша лицемерно по обезличаването на човешкото. Защото и тези, които въздишат, и онези, за които са отправени престорените сантименти, са загубили самоличността си. В свят, изграден от фалшиви реклами, всичко е реклама и е фалшиво. Човекът измислил уж успешен начин, подобряващ всекидневието му, а се оказва, че именно той е превърнал всичко в скучно всекидневие и фалш.
Защо ли е лицемерен човекът? Може би това е поредната поредната реклама, поредната маска, която трябва да заблуди или убеди хората. Трява да ги излъже, че всичко е наред, вместо да им помогне да се озъзнаят. Необходимо е да си голям актъор, щом можеш да манипулираш и със сълзи. Да можеш да рекламираш съпричастие, да си „носач на реклама“.В такъв си се превърнал ти, който сам си измислил как да стане това.
В някои случаи човешките продукти надминават способностите на създателя си. Първоначалните намерения се оказват само основа, надкоято се надграждат и натрупват човешки жертви. Да загубиш способността си да владееш случващото се, да се уеднаквиш с ъс сектантските принципи на тълпата, да загубиш смисъла на живота си (кой какъвто го разбира), значи да не живеешА когато не живееш не си човек, вече си само реклама. „Реклама да чете реклама“ . Светът, който си съградил, се състои от посланията на човека зид. Този човек е предмет ограда, която разделя и себе си, и другите от истинския живот, в който всеки решава сам, в който рекламата не е промила човешките мозъци. Липсват каквито и да е добродетели у него – няма съпричастие към ближния. „Човек не ни е брат, а зид“ изразява точно тази идея за отчуждението и безразличието, което е обсебило всичко. Това са последиците от рекламирането на изкуствените стандарти. Такива са „постиженията на тълпата“. Свят, в който, както казва Валери Петров, не човекът включва телевизора, а телевизорът включва човека. И свят, в който, според убежденията на поета философ, „на човека се лепят афиши“.
И затова носачите са на рекламата, принадлежат й, вместо да е обратното. Тук рекламата е лоша, напук на твърдението, че няма лоша реклама. Асимилира човешкото. Всеки един, когото е обезличила, се е превърнал просто в една тухла от големия зид. Този зид и е необходим, на него се показват посланията. Хората не са важни. Дотолкова са необходими, колкото да поддърдат зида да не падне.
Какво ли ще се случи, ако няма повече жертви, на кого ще въздейства тогава рекламата? Когато всички станат еднакви ,няма да има различни. Има надежда за спасение, пълното унифициране не е настъпило. Тъкмо по този въпрос ни призовава да помислим Далчев. Другите вече са тухли, ние обаче още не четем само реклами. Човечеството се състои от всички нас, истински и фалшиви, устойчиви и манипулируеми, то не може да напреднебез помощта на всички. Или поне не така бързо и безпроблемно.Всичко е бавене и губене - от създаването на рекламата - до осъзнаването на нейната безмисленост. Едни тъкмо излизат от клопките на рекламата, а други влизат. Може би „реклама“ е просто едно събирателно наименование на пречките, които сами си създаваме. Но дава и опит, който ни е необходим занапред, към следващата реклама. Там, където трябва да се спрем и да почакаме идващите зад нас. Човек напредва отегчително бавно сам, но поне напредва...
(Текстът е написан от мен, в дванайсти клас, Езикова гимназия „Н. Вапцаров“, Шумен)
Абонамент за:
Публикации (Atom)